"L’Еuropeo - Френският роман на Хемингуей и Фицджералд - Един последен поглед - луксозно издание LЕuropeo Enthusiast" - книга от Джеймс Олдридж

Автор: Джеймс Олдридж

ISBN: 9786191644209

Издател: Ентусиаст

Година на издаване: 2021

Брой страници: 192

Корици: Електронна книга (E-book)

Категории: Биографични книги , Биографии

Джеймс Олдридж прави един последен поглед към Париж на Хемингуей и Фицджералд през 20-те години на миналия век Книгата „Един последен поглед“ не е биографичен роман, тя разказва за едно забележително приятелство. Авторът съзнателно прави някои „грешки“ в хронологията на събитията на героите си, с настояването, че това е художествено произведение. Олдридж дори влиза в противоречие с биографичната истина, за да ни разкрие своята версия за едно пътуване - пътуването на човека към самия него, към истинската му същност и към това, в което се превръща той, съзнателно или не, докато върви по неравните пътища на своето съществуване и себеизява. Романът има изключително силно послание към читателите.Действието в книгата се развива през 1929 г. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей тръгват на пътешествие из Франция, за да разрешат спора коя книга е по-хубава и кой писател е по-добър: „1793“ на Юго или „Шуаните“ на Балзак. Облогът е свързан с достоверността на събитията, описани в двете произведения, и затова може да се разреши единствено на място.Те са придружавани от младия и харизматичен австралиец Кит, който веднага печели симпатиите на двамата писатели, и от красивата и интересна англичанка Бо. По време на перипетиите и преживяванията им авторът ни среща и с други познати образи от литературната история - съпругата на Фицджералд - Зелда, жената на Хемингуей - Хедли и други.Скоро ведрото пътуване придобива истински драматичен характер, а литературните спорове прерастват във философски и идват въпросите: Възможно ли е да останеш верен на себе си през целия си живот? Може ли един писател да изневери на душата си и на творчеството си, докато се съобразява с капризите на читателите? Нужно ли е да си създаде защитна маска, за да оцелее в този свят? Къде е границата между това един писател да създаде легенда за себе си и едновременно с това да бъде и да отстоява себе си? Защо гениалните умове свършват като разочаровани от живота нещастници, пияници или самоубийци? Или просто не остават верни на себе си? Джеймс Олдридж започва историята така...През 1929 година, когато бях на деветнадесет, пристигнах в Париж в ясен септемврийски ден, почти направо от прашните улици и коларски пътища на родното ми място Сейнт Хелън – патриархално провинциално градче в щата Виктория, Австралия. Споменавам това в началото, защото моят произход изигра роля във всичко, което ми се случи през тази есен във Франция, когато се озовах участник в едно необикновено пътешествие, оказало навярно съществено въздействие върху живота на Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей.То засегна пряко и моя живот и истинската причина за участието ми в тази история е, че както бях недодялан и недоучен, но все пак свободомислещ младеж с традиционно възпитание и тайно романтичен дух, имах щастието да се окажа подходящият човек на подходящото място и в подходящото време – и ето така научих всичко. Накрая се разминах на косъм със смъртта, но дори това не е толкова важно, както драматичните събития, на които бях свидетел. Започвам със себе си само защото няма друг начин да обясня участието си в тях.Предполагам, че споменаването на далечно и непознато австралийско градче като Сейнт Хелън внушава представата за непросветен горски обитател със слаба грамотност. Всъщност образованието ми беше доста необикновено, но и сега не бих го заменил с друго, тъй като от баща си, който беше англичанин, получих доста добра класическа подготовка, макар първите петнадесет години от живота си да прекарах в приключенски, томсойеровски игри покрай ленивата ни река Мъри с нейните параходчета, прииждания, богат крайбрежен лов и риболов и речни приключения, останали в мен като неясна и странна носталгия през целия ми живот. На шестнадесет години завърших местното училище и до известна степен благодарение на класическата подготовка, която дължах на баща си, лесно получих стипендия за Мелбърнския университет. Но тогава се появи първото раздвоение от многото, които щяха да ме съпътстват през целия ми живот. Знаех, че учен няма да стана. Вместо да се запиша в университета, една сутрин отидох в редакцията на мелбърнския вестник „Сън“ и започнах работа като помощник-коректор. Докато отчаяните ми родители разберат какво съм направил, стана твърде късно да се запиша за студент през същата година, а преди края є бях преместен на работа във вечерния фотоотдел – даваха ми да пиша текста под снимките, постъпили твърде късно. Ето как преминах Рубикон и предвид възрастта ми сигурно щях да чакам много дълго да ми се открие друга възможност във вестника, ако братът на мама, вуйчо Джони, англичанинът, не беше пристигнал доста богат от Америка и не беше предложил с щедър жест на луничавите си ръце да ме издържа една година в Европа – нещо, за което си мечтаех и замислях.