"Кодове за любов и вечност" - книга от Делян Захариев, Неда Зарева, Анна Иванова

Автор: Делян Захариев, Неда Зарева, Анна Иванова

ISBN: 9786190107613

Издател: Изток - Запад

Година на издаване: 2020

Брой страници: 240

Корици: Твърди

Категории: Съвременна български книги , Съвременна българска литература

Този дебютен роман има всичко, което може да провокира и задържи читателското любопитство: интригуваща история, ярки конфликти, напрежение, което расте с прецизирана динамика, любовни истории в две паралелни сюжетни линии: в съвременността и в Древен Египет; драматизъм, мъдри послания, вплетени интелигентно в ситуации от ежедневието, в размислите и диалозите на героите – без да звучат насилено и претенциозно; психологизъм при изграждането на образите.Увлекателен роман, който се чете с лекота и неотслабващ интерес.Ваня Майсторска Откъс от романа „Кодове за любов и веченост“Седеше  със  свито  тяло,  леко  приведена  над  водата.  Дъждът  се  стичаше  по  косата  й,  проправяйки  си  път  като  през  разрошена  нива. Събираше я на кичури с бразди между тях и падаше надолу на широки струйки с напева на игриво изтичаща по улук вода.Тялото  й  започна  някак  си  на  крампи  да  се  отпуска  –  бавно  и  болезнено, сякаш мъчително се опитваше да се отвори схванал се от дълго стискане юмрук. „Слава  богу,  че  си  забравих  чадъра  –  помисли  си  тя  някак  облекчено. – Ако го бях взела, щях по навик да си остана суха.“Погледна под себе си във водата, локвата сякаш танцуваше под едрите  капки.  Опита  се  да  види  лицето  си  в  нея,  но  съзря  само  размътеното бляскаво отражение на уличната лампа. „А  може  просто  да  не  съществувам  вече.  Mоже  да  съм  се  превърнала в тази развълнувана и отразена светлина.“ Тази идея й хареса, стори й се поетична и тя се усмихна загадъчно на локвата. Изви  глава  леко  настрани,  за  да  отметне  мокрия  кичур,  който  беше тръгнал да скрива очите й, и тогава я видя! Беше жена, намираща се на две педи вляво от нея. По някакви причини  това  й  се  стори  напълно  невъзможно!  Близостта  беше  смущаващо  малка,  а  когато  се  озова  на  тази  последна  трамвайна  спирка в проливния дъжд в единайсет часа посред нощ, беше сигурна, че е напълно сама.Почувства отново крампи по тялото си, но този път от болезнено стягащ се юмрук. Усещаше се силно смутена от това присъствие,  изненадана,  уплашена  и  уязвима,  защото  то  я  преследваше  днес почти през целия ден.Дъждът внезапно се усили още повече и смени ритъма си. Уличната лампа се затресе конвулсивно в локвата под нея. Сега почувства  силна  нужда  от  чадър!  Сърцето  й  блъскаше  като  тревожна  камбана по мократа тениска.Инстинктивно  тя  разбираше,  че  не  я  плаши  толкова  потискащата близост на жената отляво, колкото смазващото чувство, че в нея усеща нещо познато, нещо вече преживяно, нещо лично. Наблюдаваше  я  с  периферното  си  зрение  как  стои  неподвижна  и  с  леко приведено, свито над локвата тяло и как дъждът се стича по косата  й,  проправяйки  си  път  като  през  разрошена  нива...  и  изтръпна от ужас!Възможно ли беше хем да е себе си на мястото, където беше в момента, хем да се наблюдава на две педи разстояние встрани?Искаше да стане и да тича, но не можеше да помръдне, сякаш се  беше  превърнала  в  естествена  връзка  между  дъжда  и  локвата.  Ушите й внезапно забучаха, все едно в тях беше изтрещяла гръмотевица, чийто грохот, вместо да отслабва, се засилваше. За миг тя разбра, че това не е ехо от гръмотевица, а тътенът на наближаващ трамвай,  и  с  ужас  усети,  че  се  е  навела  точно  над  локвата  между  двете железопътни линии. Инстинктивно успя да преодолее сковаността си и отскочи назад от релсите точно когато трамваят издрънча някак тържествено до нея и спря.„Всичко свърши! – повтаряше си тя задъхано наум. – Приключи, чуваш ли, върни се обратно на земята!“